Мислех да пиша статия, но се отказах. Думите са безсилни да опишат този руски "документален" филм за византийските олигарси, за византийските оранжеви революции провокирани от "варварския запад", за Василий II "справил се със сепаратизма", за пропагандата на злите венецианци и още и още..
Днес, на 17 февруари 2008 година, на политическите карти на света трябва да се появи нова държава. Аз хващам червен флумастер и удебелявам границата на автономната област, за да стане независима държава, както направих преди година и нещо с Черна гора. Дали истинските творци на политическите карти ще направят същото, зависи от желанието им да се примирят с действителността между планина Шар на юг и планина Копаоник на север, със съвестта им да признаят правото на косовските албанци, от тук на сетне ще ги наричаме косовари, да имат държава, която им осигурява елементарни човешки права и им дава възможност сами да определят съдбата си.
Надявам се новата държава да даде възможност на населението най-сетне да заживее нормално, да превърне тази земя, за която си спомнят чужденците само като голям политически въпрос, но не и като дом на 1,5-2млн. човешки души. Дано населението заживее там в мир и търпимост да започва да се радва на красивата (наистина!) косовска природа, на плодовете на плодородната, но ровена с мотики и коне земя. Дано заработят отново косовските заводи и мини, нека хората да не се унижават да разчитат на помощ от непознати-чужденци, а да имат работа и да градят сами пътя към своите мечти.
Преди сто години държавица на Балканите дръзва да обяви своята независимост - израз на народната воля и на политическата действителност, на исторически неизбежното и на стопанската необходимост. В несправедливо заплюта като дива и размирна земя, на пук на световните сили, "законността" и на по-силната държава от която се отделя, във време в което няма ни ООН, ни конвенции в Хага, ни ядрени оръжия, когато геноцида не съществува като дума, а се прилага като правило във войната. Обаче до война не се стига. Силните на деня имат достатъчно свои проблеми и дори помагат да се преодолеят различията, а по-голямата държава (много по-голяма от Сърбия, когато и да е) скланя глава и още на следваща година признава независимостта. Тази държавица обявява своята независимост на 22 септември и се казва България и ми е чудно защо много днешните българи възприемат със злоба независимостта на друга балканска страна и защо нашето правителсво 100 години след нашата независимост изглежда не е научило нищо от историята и не се възползва от възможностите, пред които са изправени държавите ни.
В Сърбия социологическите проучвания показват следния парадокс в общественото мнение - мнозинството от сърбите осъзнават, че са загубили безвъзвратно Косово, но в същото време мнозинството отказва да признае и независимостта на страната. За това и сръбските политици правят най-много пропуски от всички, защото можеше да иска следните неща в замяна на независимостта, които почти със сигурност биха получили на хартия:
Защо обаче нашето правителство трябва да признае независимостта на Косово? От човеколюбие и солидарност към потискан и геноцидиран народ, за да покаже, че води собствена независима политика, за да покаже, че хората трябва да могат сами да оформят съдбата си и за да осигури правата на… българското малцинство в Косово.
На юг от Призрен в планината Шар живее малка компактна общност българи-мохамедани наречена горани; те още пазят обичаите си и диалекта си. Днес те страдат от липса на медицинска помощ, от безработица и мизерия. Българска държава трябва да се договори за въвеждане на български училища (те са предимно млади, раждаемостта при тях е много висока) за културни мероприятия, за хуманитарна помощ и за нещо като зелени карти с които да е възможно да работят в България. Заради компактността на общността може дори да се иска автономия (те населяват най-южната част на новата държава, където се образува нещо като клин на картата, между Албания и Р.Македония)
За заключение ще напиша, че все още имам надежда, че в рамките на нашето поколение, Балканите ще могат разцъфнат и ще се присъединим към по-развитите части на света. Убеден съм и че ще свърши времето на политическата апатия, на популизма и на илюзиите.
